Името на Юлия Вревская е малка частица от историята на 

Името на Юлия Вревская е дребна парченце от историята на  България.  Пристига от Русия и остава тук към 70 дни. Решението си да пристигна у нас и да взе участие в Руско-турската война взема година по-рано. Подготвя се за милосърдна сестра в състава на съветския Червен кръст. Вероятно един от претекстовете ù да дойде в България е любовта към мъжа, който лежи на сърцето ù. Но освен това – някакво аристократично достойнство, състрадание и съчувствие владеят душата ù. Все стъпала от стълбата водеща към небето…

Тази фина и жертвена жена се настанява в град Бяла (Русенско) на 27 ноември 1877 година Служи в 48-а военновременна болница. Тя е ситуирана на левия бряг на река Янтра, която се намира на повече от три километра от селището. Представлява навес и няколко дървени бараки, в които ранените са настанени върху плява на пръстен под. 

Пет сестри, сред които е и тя, се грижат за 400 ранени бойци. Вревская превързва и храни ранените, оказва помощ по време на интервенции, пере облеклата им. Заради нейната грижовност и безрезервност бойците я назовават „ Ангелът на милосърдието “. В дребното си свободни минути написа писма на околните си, където повтаря, че е щастлива от самарянската си задача.

В късната есен на 1877 година край селата Тръстеник и Мечка се водят тежки сражения. Санитарният пункт е ситуиран до село Обретеник. Юлия Вревская непринудено отива на самата бойна линия в помощ на двете сестри от лазарета. Вижда ужасяващи подиуми, като че ли е в самия пъкъл. Вади без анестезия патрони, облекчава болките на ранените и асистира при ампутации. Налага се даже да отиде на предната линия и под дъжд от патрони и да изнася ранени бойци. След две тежки и непостижими седмици се завръща в Бяла. 

Войниците страдат от тиф и с цел да се облекчат страданията им, се ползва методът на професор Боткин - потапят болните с носилки в Янтра. Така температурата им се подобрявала. Юлия Вревская оказва помощ за това, само че не след дълго се заразява  от тиф. Макар, че заболяването я изтезава, тя не стопира да извършва отговорностите си. Докато изпада в безсъзнание. След две седмици безшумно си отива от живота на 5 февруари 1878 година Ранените и болните, за които се е грижела, изкопават гроба ù. Жената, при която е на квартира, покрива ковчега ù с красива завивка и слага филиз разцъфтяло мушкато.

Преди тежката болест Юлия Вревская е имала сърдечно заболяване и то също оказва помощ за съдбовния край. Хората от градчето я поставят в остарелия църковен двор. През 1907 година паметникът и костите на баронесата са преместени в двора на музей „ Освободителна война ”, където се намира и до през днешния ден.  

От тази забележителна жена не остава нищо – всичките ù движимости и документи са изгорени, това е поискала самата тя, когато идва в България. „ Аз се успокоявам от мисълта, че правя някакво дело, а не се занимавам с ръкоделие “, са думи изречени от нея.

Седем години след нейната гибел в съветския щемпел е оповестено писмо на участника в освободителната война Александър Александрович Пушкин, наследник на поета Александър С. Пушкин. От него се схваща, че до момента в който е в България Юлия Вревская е в брак с московския преподавател и доброволец Александър Раменский. Те се женят още преди войната, само че това трябвало да бъде покрито в загадка. За нея това е втори брак. Съпругът ù е част от популярен училищен жанр, който водел началото си от Андриан Раменский, отишъл в Москва в средата на  XV век от България. Последният представител на този жанр е Антонин Раменский, който живеел в Москва и бил прикрепен на легло 28 години. Той имал писма и документи, които доказвали връзките на учителите Раменски с видните хора на Русия, както и интереса им към България. Тъкмо родът Раменский разполагал с доста ръкописи, писма и движимости на Пушкин и един от неговите представители Пахом Раменски основава музейя на Пушкин в днешната Калининска област.

Александър Раменский е доброволец, който е управителен от своята обич към прародината си България. Загива в пердах край село Ахмедлии (днес Константин) на 27 декември 1877 година Погребан е евентуално в братската могила в двора на църквата в селото. По това време Юлия е в Бяла, в 45-а военнополева евакуационна болница. Това се намира на към 120 километра от мястото, където умира брачна половинка ù. Научавайки тежката новина за гибелта му, тя отива на гроба му, поставя цветя и взема шепа пръст.

Завръща се в Бяла и тогава се разболява от тиф. Една от хипотезите е, че таман това нейно пътешестване е предизвикало съдбовния ù край. Възможно е при дългото пътешестване с шейна през студената и мразовита зима да е простинала, а след това да е заболяла от пневмония.

Юлия Вревская е родена през 1841 година Баща ù Петър Варпаховский е участник в Бородинското стълкновение, там е тежко ранен и след продължителни премеждия оздравява и продължава работата си като боен. От Петербург отива в Ставропол със брачната половинка си, двете си дъщери и сина си Владимир. По това време Юлия е момиченце на 10 години. През 1856 година, когато тя е към този момент на шестнадесет минава под венчило с барон Иполит Вревский. По-късно Юлия е провъзгласена за баронеса. Мъжът ù  е измежду приятелите на Михаил Юриевич Лермонтов, който е погубен при двубой през 1841 г, когато се ражда Юлия.

През 1858 година брачният партньор ù Иполит Вревский е тежко ранен при завладяването на укрепено село в Кавказ, умира от раните си в ръцете на жена си. Юлия живее в Петербург, където е призната добре в царския двор. Тя е красива двадесетгодишна млада дама, умна, приятна за другарство.

В един от салоните на Петербург Юлия се среща с Тургенев. Те стартират да се срещат и в Париж. Започват клюки по техен адрес, само че това като че ли не ги интересува. Тя прекарва пет дни в имението на Тургенев в Спаски. Той мощно се привързва към младата жена, тя става част от света му. Тургенев я поучава да не прибързва със заминаването си „ на юг “, само че баронесата не го послушала. По-късно, когато Юлия Вревская умира в България той написа за нея: „ Тя получи страдалчески венец, към който се стремеше нейната душа, жадна за жертва. Получих към 10 писма, написани от нея в България “. Тъкмо Тургенев е посветил едно от най-забележителните си стихотворения в прозаичност на тази невероятна жена. „ Нежно, добродушно сърце…и такава мощ, такава жадност за жертва. Да оказва помощ на нуждаещите се…Тя не търси друго благополучие. Всяко друго благополучие минава около нея. Но тя с това се е примирила от дълго време и с огнена неугасима религия се отдава в работа на близък “.

По това време Юлия Вревская чете, намира се с писателите Дмитри Григорович, създател на „ Селото “ и „ Антон Горемика “, който намерено осъжда крепостничеството и Яков Полонски, който пък се пробва да продължи затихващите обичаи на съветската сантиментална лирика по време на разцвета на реалистичната прозаичност. Баронесата надълбоко цени двамата създатели. Посещава театри и изложения. На една от тях се среща с художника Иван Айвазовски, прочут с морските си пейзажи.

Още в самото начало на Руско-турската освободителна война Юлия Вревская минава курс за здравна сестра. Със свои пари взема решение да провежда не огромен хигиеничен отряд от 22 сестри. Продава имението си. Скоро отпътува за Асса с други медицински сестри от Святотроицка община и работи там в 45-а военна болница.

През 1977 година е основан съветско-български филм за живота на Юлия Петровна Вревская. В него вземат участие актьорите: Стефан Данаилов, Коста Цонев, Георги Черкелов, Емилия Радева, Димитър Хаджиянев и руски актьори.

Днес болничното заведение в Бяла носи нейното име и паметта на тази благородна жена не е забравено. Нали единствената ни вяра е вярата, милосърдието и смирението пред индивида и Бога…